На 15 години с най-добрата ми приятелка взехме решение, което за повечето хора изглежда дребно, но за нас беше повратна точка. С 5 лева джобни от мама и тате разбрахме, че това няма да ни даде живота, който искаме — пътуване, излизания, свобода и усещането, че сами сме отговорни за изборите си. Затова избрахме работа. Не защото трябваше, а защото искахме повече.

На тази възраст опциите не са бляскави — мияч, общ работник, сервитьор. Избрахме сервитьорството, защото познавахме бакшишите. Пет години работих по 12 часа, без да ми тежи. Харесвах контакта с хората, обичах да препоръчвам, да насочвам, да създавам преживяване. Един ден майка ми каза: „Време ти е да пуснеш 100-левовата кукичка.“ Така наричаше дните ми там. Послушах я, въпреки че ми беше трудно да се разделя с нещо, което ми носеше удовлетворение.

Така попаднах в семейния бизнес — матраци. Петдесет бели мостри, които изглеждат еднакво, но струват между 200 и 5 000 лева. Бях млада, несигурна и често се питах дали като 22-годишна мога да бъда авторитет за такава покупка. Истината е, че не продуктът прави търговеца, а отношението. Разбрах, че няма разлика между това да препоръчаш торта с 2 лева по-скъпа и матрак с по-висока стойност — разликата е само в нагласата.
Най-запомнящият ми момент беше още в началото — семейство, латексови матраци, продукт, който почти не познавах. Бях честна, дадох максимума от себе си, направих кафе, обърнах внимание на детето им, поех лична отговорност за доставката. Когато клиентът стана и с две ръце стисна моята, разбрах какво всъщност означава доверие.

Днес знам, че не продавам просто матраци. Продавам спокойствие, близост, ново начало и по-добри утрини. Защото една трета от живота ни минава там — в сънища, сълзи, любов и подготовка за следващия ден. И ако компанията не е добра, сутрините го показват.